Университетът в Благоевград, чийто патрон е патриархът на новобългарското образование Неофит Рилски, започва своята биография като филиал на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с Разпореждане № 323 от 9 август 1975 г. на Бюрото на Министерския съвет (ДВ, бр. 65 от 1975 г.). Първите 200 студенти са приети през учебната 1976/1977 г. в две специалности – „Педагогика за подготовка на детски учители“ и „Педагогика за подготовка на начални учители“. Така за първи път в България започва подготовка на детски и начални учители с висше образование. Обучението се осъществява от трима професори, двама доценти и тринадесет асистенти.
С Указ № 2296 от 4 август 1983 г. на Държавния съвет на Народна република България (ДВ, бр. 62 от 1983 г.), филиалът е преобразуван в самостоятелен Висш педагогически институт, който с течение на времето набира опит, търси свой облик и път в подготовката на педагогически кадри. Две години по-късно – през 1985 г., започва да функционира и Научен съвет, с право да избира доценти по педагогика, психология, дефектология и методика на обучението. Разкриват се много нови специалности („Математика“, „Физика“, „Химия“, „Български език и литература“, „Български език и история“ и др.) и през 1990 г. вече се осъществява обучение на редовни и задочни студенти в пет факултета по десет специалности.
Организира се и обучение на чуждестранни студенти. Институтът все повече се утвърждава като висше училище от университетски тип.
В периода след 1990 г. под въздействието на процесите на демократизация във всички области на обществения живот и в съответствие със Закона за академичната автономия, висшето училище в Благоевград започва да се развива с ускорени темпове. Създават се редица нови факултети и специалности. Наред с обучението, финансирано от държавата, се въвежда и платено обучение.
С оглед на достигнатата степен на развитие, на повишените потребности от специалисти с висше образование, особено в областите на икономиката, правото и социалните дейности, с Решение на Народното събрание от юли 1995 г. (ДВ, бр. 68 от 1995 г.) Висшият педагогически институт – Благоевград се преобразува в Югозападен университет „Неофит Рилски“ – Благоевград.
Този акт отразява следните основни моменти:
- Съответствие с изискванията на чл.17, ал. 2, т. 1 от ЗВО за провеждана подготовка по специалности в основните области на науката – хуманитарни, обществени, природни и технически.
- Наличие на необходимите преподавателски и научни кадри.
- Настъпилите съществени структурни промени във висшето училище. Създават се Стопанския, Юридическия, Медико-педагогическия и други факултети и се разкриват нови хуманитарни, природонаучни, педагогически и технологически специалности.
На 27.01.1997 г. с Постановление №16 на Министерския съвет Полувисшият институт по машиностроене и електротехника – Благоевград, се преобразува в Технически колеж, който се включва в структурата на Югозападния университет „Неофит Рилски“ – Благоевград.
Възрожденски книжовник и просветител, един от първите учени-енциклопедисти в новата история на България, патронът на Югозападния университет в Благоевград – Неофит Рилски, ще остане в историята като именитият просветител-хуманист, основал в 1835 година първото светско българско училище в Габрово. А първата „Българска граматика“, която издава през същата година, ще обедини закономерностите на всички български наречия, за да се превърне в мощен катализатор за развитието на съвременния български книжовен език, за запазване и въздигане на българското самосъзнание. И всичко това – с ясното разбиране, че училището и само училището е онова оръжие, което ще свърже в единно цяло българското етническо пространство.
Така Неофит Рилски се нарежда сред плеядата просветители, които промениха мисленето на възрожденската ни интелигенция и очертаха в първата половина на ХІХ век стратегическите насоки на българската нация за столетие напред – борба за самостоятелна българска църква, за възраждане на независима българска държава.
Никола Поппетров Бенин – бъдещият Неофит Рилски (1793-1881), е роден в град Банско – на 60 километра южно от Благоевград, разположен в полите на Пирин планина, сега един от елитните европейски зимни курорти. Някои съвременни българските етимолози отнасят произхода на името на града, а от там – и на родовете Бенини (Банови, Баанови) към съществителното „бан“, чиято семантика се свързва със славянското „княз“. Известно е, че това селище респектира византийското влияние по време на Второто българско царство, а в годините на петвековното турско господство е със самостоятелен статут. В този смисъл твърдението изглежда меродавно, т.е. Банско е равнозначно на Княжево. Много е възможно според тях и фамилията да произхожда от стар княжески род. Защото никак не е случаен фактът, че при освобождението на едно от първите княжества на Балканите – сръбското, в кралския двор в Белград са поканени двама представители на Бениния род от Банско – Марко Теодорович и Михаил Герман, който по-късно е посланик на новата държава в Константинопол. Марко Теодорович пък, който има търговска кантора във Виена, още през 1792 г. издава със свои средства, като „бугара, родом из Разлога“ – известния в науката „Буквар на Марко Теодорович“ –за „желаещите да се обучават със славянски букви“.
Всъщност кариерата на бележития български възрожденски деец тръгва от килийното училище на баща му в Банско и преминава през Рилския манастир – най-голямата източно-православна обител и сега на Балканите. Тук той пристига през 1811 г., за да учи живопис при основоположника на Банската живописна школа Тома Вишанов – Молера. Вместо художник обаче става монах, приемайки името Неофит, след което учи в Мелник, където получава завидно за времето си образование. В края на 1826 г. Неофит Рилски вече в Самоков и открива славяно-гръцко училище, в което – наред със старогръцки и новогръцки – се изучава старобългарски (черковно-славянски) език. През 1834 той приема поканата на В. Априлов и Н. Палаузов да стане учител в Габрово, където с помощта на братя Мускатови, Иван х. Бакалооглу и тамошните първенци е основано първото българско светско училище. Неофит Рилски е един от първите радетели за утвърждаване на новобългарския книжовен език – предлага в обучението да се изоставят богослужебните книги и да се създаде специална педагогическа книжнина, съобразена със задачите на времето и възрастовите особености на децата. Авторитетът му на духовник, книжовник и педагог далеч надхвърля българските етнически предели – през 1836 получава доста съблазнително предложение от сръбския княз Милош Обренович – да поеме епископската катедра на една от най-богатите и големи епархии на Сърбия – в Шабац. Той обаче отказва, напуска и Габрово – смутен от опитите на местните чорбаджии да се намесят в неговата „необичайна“ за времето методика на обучение. След известен престой в меката на православието – манастирите в Атон, през септември 1837 г. той се установява в гр. Копривщица, където е главен учител в новооткритото взаимно училище. Тук при него учат младежи, които през следващите десетилетия всъщност определят облика на българската научна и художественотворческа интелигенция – Найден Геров, Христо Пулеков, Захари Княжески, тук се стичат да разширят знанията си учители от цяла България. Постепенно училището заема първенстващо място в духовния живот на страната, подготвяйки така необходимите за новобългарското образование учителски кадри.
През 1839 „по препоръка“ на ръководството на Рилската света обител Неофит отново е принуден да се върне зад манастирските стени. И макар като манастирски секретар, грижата около изографисването на централната риломанастирска църква да поглъща изцяло времето му, той не изоставя книжовната и педагогическа дейност и дава от себе си всичко онова, което времето изисква: заляга над „делото на живота си“ – огромен гръцко-български речник, пише учебници и учебни помагала, съставя псалтикийни сборници, издава житията на Св. Иван Рилски, Св. св. Кирил и Методий, на патриарх Фотий; съдейства да се направи препис и да се издаде Хрисовулът от 1378 г. на цар Иван Шишман – последният владетел на Второто българско царство, който се съхранява и сега в манастирската библиотека. Това е времето, когато по височайшата препоръка на Цариградската патриаршия се озовава във Висшето богословско училище на остров Халки – един от Принцовите острови до Цариград. Тук оглавява Катедрата по славянски език, т.е. става първият български университетски професор. Книгите, които издава, богатият документален материал, обширната кореспонденция свидетелстват, че рилският монах е интелектуалец от европейска мяра. Макар и клирик, всяка негова стъпка е борба за преустройство и усъвършенстване на образователната система в България, внушавайки най-напред да се уредят училища, след това да се строят черкви и манастири. Неговата „Болгарска граматика“ (1835) – първото системно научно описание на особеностите на българския език – е всъщност истински манифест в развитието и утвърждаването на единен национален новобългарски книжовен език. След знаменитите си взаимоучителни таблици, изиграли революционна роля в обучението на български език, той съставя първите у нас училищни правилници – „Ученически дисциплинарен правилник“ (1837), „Устав“ (1848), издава учебници: „Краснописанне“ (1837), „Аритметика“ (1851), „Христоматия славянского языка“ (1852) и др. Превежда басните на Езоп (1852), оказали се доста полезни в учебната работа, педагогически и религиозни съчинения. Безспорно е и друго – че преводът на Евангелието, което той прави в 1840 г., има огромна роля в конституирането на новобългарския книжовен език и в този смисъл с 6-те си издания, които претърпява, то се превръща в истинска политическа платформа на Българската национална революция.
Личната му библиотека, смятана за една от най-богатите през Възраждането, впечатлява с широтата на интересите и енциклопедичните му познания – от педагогика, география и история, до езикознание, музика, художествена литература и др., и то на български, черковнославянски, гръцки, руски, сръбски, френски, турски и други езици.
Убеден, че само силата на знанието може да прогони невежеството, Неофит Рилски прави от името си тревожна камбана, в името и за спасението на Отечеството: „Стига толкова спане, колкото е спала нашата България достатъчно векове...!“
Така неговият образ пътува във времето като един от първите учени-енциклопедисти в новата история на България – той, „патриархът на българските писатели и педагози“, както сполучливо го нарече чехът Константин Иречек, министър на просвещението в края на ХІХ в.
Ако бе живял в някоя от уредените за времето си държави, това епохално дело щеше да изведе Неофит Рилски сред водещите имена в епохата на Европейското просвещение.
(Михайлов, Крум. Неофит Рилски. Личност и време. Университетско издателство „Неофит Рилски“, Благоевград 2007 г.)